ЗА НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ В РАБОТАТА С УЧЕНИЦИ БИЛИНГВИ

 

 

                                                                                         Елена Антонова,
                                                                         ПГИ „Алеко Константинов”, Кърджали 

Основна задача на съвременния учител е да направи учениците си отговорни за резултатите от обучението. Чрез подходящо избрана методика той трябва да „формира проницателност за състояния, проявяващи се в отношенията към изучаваната материя...” [1]. За да не изостава от модерните тенденции в образователната практика учителят трябва да насочи учениците си към потребностите за натрупване на индивидуален познавателен опит. Само така ще се подготвят социално адаптивни личности, готови да отговорят на променените обществени условия. Въвличани и ангажирани в творчески дейности, разполагащи с реална автономия, учениците се научават да правят грешки и да намират решения и така да развиват творческия си потенциал.

Специфична е работата в тази посока с децата билингви. Използването на креативни методи при обучението им помага в няколко посоки: учениците по-лесно обединяват нова информация с тази, която вече имат; учат по-пълноценно; засилват се ентусиазмът на учащите и доверието им към преподавателя; развива се самоувереност и се повишава нивото на критичност; улеснява се по-доброто разбиране на чуждите мнения; намалява умората и се заличава ясната граница между ученик и експерт (учител), защото всички индивиди притежават някакво ниво на опитност. Макар и трудна, работата с деца билингви носи удовлетворение. Те с желание участват в изпълнение на индивидуални задачи, подхождат отговорно и се стремят максимално добре да се представят. За да бъдат правилно обяснени трудностите, които тези деца изпитват в учебния процес, и за да бъдат те подпомагани и окуражавани от учителя, смятам, че е необходимо всеки преподавател да има по-широк поглед върху някои обстоятелства и процеси, характерни за билингвизма като социално явление, а също и за особеностите на положителната ученикова мотивация. Познаването на тези особености би помогнало на всеки учител по-пълноценно да използва целия потенциал на децата билингви. 

Терминът билингвизъм 

Много често децата на семействата билингви от села, отдалечени от града, постъпват в училище (дори в гимназиалния етап) със съвсем ограничен лексикален запас от българския език и това създава редица трудности при по-нататъшното им обучение. Нещо повече – това действа на някои учители демотивиращо за работа и дори понякога предизвиква у тях отчаяние. Успеваемостта и постиженията при такива ученици са ниски.

Билингвизмът като социално явление е слабо изследван у нас. В съвременната литература се употребяват паралелно двата термина – двуезичие и билингвизъм, за хората, които говорят едновременно два езика. При тях съвместно функционират две езикови системи в говорното общуване. Двуезичието се разглежда като психически механизъм от знания, умения и навици, позволяващи на човека да създава и поражда речеви произведения, последователно принадлежащи на две езикови системи. Определят се следните видове двуезичия: симетричен, когато двата езика се знаят еднакво добре; асиметричен, когато единият език е доминант, като обслужва повечето ситуации на общуването, а другият само се разбира или се говори слабо; хоризонтален, когато и двата езика са равностойни на своята функция или семейна роля [2].

Билингвизмът може да бъде също пълен и непълен. Пълен, когато двете езикови системи са овладени достатъчно добре и при говорене едната не оказва влияние на другата. Непълен, когато говорещият владее добре единия език, но не владее добре другия език и при общуването употребява чести заемки от първия. Мнозинството от учениците, идващи от село в града, са непълни билингви, защото не владеят добре говоримо български език. 

Какво трябва да имаме предвид, когато работим с ученици билингви 

При преминаването на една култура към друга се наблюдават значителни промени в лексиката, често носещи характер на качествен скок, а строежът на езика е способен да остане непроменен. В процеса на обучение на децата билингви наред с езиковите трябва да се имат предвид и културните особености, които влияят положително или отрицателно върху овладяването на българския език, за да се структурира правилно учебното съдържание и да се поднася дозирано. Децата билингви понякога постъпват в училище, усвоили варианта на официалния език, който общността е създала за нуждите на комуникацията в самата общност. Този език се характеризира с редица отклонения от нормата.

Психолингвистиката изследва мисловните процеси, лежащи в основата на овладяване на езика и неговото използване. За да овладеят втори език, какъвто се явява българският, учащите се трябва да достигнат до обобщение на чуждоезиковите явления, да имат правилата на речеви действия за създаване на конструкции. При различните индивиди тези особености са различни, но като цяло характерното за общността се запазва. Необходимо е към всяко дете да подхождаме индивидуално и с разбиране да откриваме какви точно са неговите проблеми, за да насочваме усилията си в негова помощ. 

            Общи теоретични положения при обучението на деца билингви 

Детето, което не владее добре български, прецежда всичко чуто през фонетичното сито на собствения си език и игнорира всичко, несвойствено за него. Овладяването на българския език за него е процес на постепенно освобождаване от стереотипа да мисли на майчиния си език. Като се съобразява с двуезичието на ученика, учителят трябва да търси пътища и форми за ефективно обучение, съобразено със степента на съответствие и несъответствие между явленията в двата езика. Запознаването с конкретните езикови факти се извършва чрез сетивното познание – зрително-слухово илюстриране, а след това чрез възпроизвеждане на други думи и изречения. Практиката е критерий в този познавателен процес. Необходимо е да се набляга на говорните упражнения, за да се преодолее влиянието на майчиния език, и на изграждането на навици – речеви, слухови и речеводвигателни. Учебните задачи трябва да се степенуват, в зависимост от подготовката на учениците, за да се развиват познавателната активност и умението им да изразяват мислите си правилно на български език.

Когато учениците усвояват речеви и езикови закономерности, които се различават съществено от съответните закономерности на майчиния им език, техният изговор е зависим от особеностите на фонетиката и граматиката на родния език. Възприемането и възпроизвеждането на мислите на втория език е процес на пренастройване на съзнанието на учениците, в който взимат участие всички психически процеси: познавателни – представи, мислене, въображение; емоционални – чувство за удовлетворение или неудовлетворение от постигнатото; волеви. Не може да се игнорира това сложно единство и взаимовръзка на психически процеси. Учителят трябва да знае какво се извършва в съзнанието на учениците при възприемането на речевите факти, как се преработва и осмисля съобщената информация.

Речевите и речеводвигателните анализатори се намират в тясна връзка и взаимозависимост. Грешките в произношението са грешки на слуховото възприемане, тъй като звуковете на човешката реч се артикулират в думи под контрола на слуха.

Когато учениците не могат да изказват правилно мислите си на български език, поради липса на запас от думи, е необходимо да се обогатява и активира речникът им, нужна е речева практика за усвояване на граматиката. Подходящи са ситуативните упражнения, при които на учениците се предлагат обстоятелства, близки до житейските, изискващи речево общуване. Те допринасят за затвърдяване на речника на учениците и на изучавания материал. Речевата ситуация осигурява условия за самостоятелно общуване – развива се речево умение за поставяне на въпроси; учениците въздействат върху събеседника си чрез спонтанно изказване, планирано и осъществено по собствен начин.

Онагледяването със зрителни и слухови средства също улеснява речниковата работа, формирането на понятията и развитието на речта.

Диференцирането на задачите, в зависимост от учениците, съобразено с лингвистичните им особености, е много подходящо при билингвите.

Прието е, че езикът се изучава с успех при свързаната реч, защото в потока на речта едновременно функционират звукове, морфеми, думи, които са свързани в изречения. Те са подчинени на речевата дейност на говорещия. Езиковите грешки, които не нарушават комуникацията, се толерират. Обучението се осъществява, като учениците се намират в режим на сътрудничество помежду си. Дава се възможност да открият себе си и сами да пресъздадат езиковите знания [по 2]

Формиране на мотивационна среда 

От особена важност за пълноценната учебно-възпитателна работа с децата билингви се оказва създадената от учителя положителна мотивационна среда. В тази посока смятам за уместно да посоча  методическите постижения на Димитър Арнаудов в обучението по история и цивилизация, но те с пълна сила могат да служат за ориентир във всички учебни дисциплини.Според Д. Арнаудов „уроците носят едно и също предназначение – да открият началото на незнанието и да очертаят безкрая на знанието, и то по начин, променящ душевни състояния и нагласи чрез образователни действия” [1, с.  260]. Като научно определение мотивацията е винаги свързана с идея за действие, създаваща вътрешна подбуда за активност. Тя показва едновременно идейност, целепосочност, организираност и плановост на учебни действия. На професионален жаргон това се нарича „психологическа инжекция” за формиране на учебно състояние у ученика.

Как психолозите обясняват подбудите и мотивацията?

Първичните равнища на подбуждане са биологични по произход и начин на функциониране. Това значи, че по отношение на тях човешкият индивид е много подобен на висшите бозайници. Първичното равнище на подбудителност е системата на потребностите. Над тях се надстрояват равнищата на нагласите (атитюдите), мотивите и ситуативните подбуди.

Потребностите не са многобройни. Нагласите са придобити безсъзнателни влечения, които могат да се нарекат „подбудителни привички”. Те са повече на брой от потребностите и са продукт на културни влияния, както и на определен начин (стил) на живот. Над тях се разполагат мотивите като устойчиви подбудители на действия и преживявания, които са съзнателни по начин на функциониране и имат речеви израз. На най-високото равнище се намират ситуативните подбуди. Те са динамични подтици, чийто произход е изцяло в конкретната ситуация, в значителна степен са невербализирани и се осъзнават фоново или остават безсъзнателни. Обособяването на равнищата на мотивацията е условно, но е свързано с две измерения на подбудите: устойчивост и свобода на субекта да ги създава и променя.

Мотиви

Мотивите са подбудите, които най-добре познаваме и на които се позоваваме най-често във всекидневието. Когато обясняват подбудите си, хората са склонни да се позовават на мотиви. Това е лесно разбираемо от гледна точка на същността на мотивите. За тях е валидно следното определение: Мотивът е вид подбуда, функционираща на съзнателно равнище. Съдържанието на мотива може да е предмет, ценност, дейност, склонност, което се изказва с думи. Индивидът е убеден, че осъзнаваното съдържание на мотива има причинно действие върху неговите преживявания и действия. Субектът има действителното или мнимо чувство, че преживяваното като мотив е достъпно за истинно разбиране и би могъл да го съобщи на други хора. Мотивът участва в рационалния контрол над собствените подбуди и се включва задължително в построяването и реализацията на волевото действие. Мотивите създават каузална нагласа на съзнанието.

Мотивите изпълняват три основни функции:

·        подбуждат и насочват активността на индивида;

·        задават смисъл на действията на индивида;

·        служат като обяснителни схеми.

 Според функцията, която изпълняват, мотивите се разделят в два класа: реално действащи и обяснителни мотиви. Понякога се наричат още мотиви „за да” и мотиви „защото”. Но те не са винаги в отношение на изключване – реално действащият мотив може да бъде и обяснителен, но може и да не бъде.

Мотивацията за учебния час трябва да бъде постигната в първите 10 минути. Постоянно трябва да бъде осъществявана, за да подбуди дори само първоначалния интерес на учениците за начина, по който поредният час ще започне. „За формирането на мотивационни нагласи у учениците няма методическа формула. Методическото условие, което в действителност трябва да се спазва при усилията за мотивиране на учениците, е начинът, по който те ще бъдат накарани да съпреживеят учебното съдържание като личностно значимо. Тогава те са готови за учебни реакции, съобразявайки се с груповата норма за действие-изразяване на мисъл” [1, с. 262]. Усилията на учителя трябва да са насочени в тази посока, но върху изградени три фундаментални групи умения:

·        грамотността като средство за приобщаване към дълбинните пластове на общочовешката и на националните култури;

·        научните понятия като средство за създаване на истинна картина на света;

·        волята като набор от умения за самопринуда, така че да се преодоляват трудности и пречки от всякакво естество.

Тези три вида компетентности са най-важните предпоставки детето да стане добре адаптиран гражданин на обществото, в което живее.

Според психолозите  задачите на развитието през тийнейджърството са следните:

·        усвояване на маскулинни (фемининни) социални роли;

·        самоутвърждаване в света на връстниците чрез противоборство и приятелство;

·        възникване на духовно Аз като интегратор на самосъзнанието и на главните идентификации.

В късното тийнейджърство човек започва да живее с ценностите и самосъзнанието на своето поколение и често ги носи в себе си безкритично цял живот. Например за поколението, родено в средата на 20. век, Бийтълс са най-великата рокгрупа, нещо, което не се споделя от по-късните поколения юноши. Едно поколение (генерация) споделя близки убеждения за смисъла на живота, за вкусове, отношение към секса, работата, забавленията, заедно със своя живот индивидът безсъзнателно живее живота и на своето поколение. А критичният период за кристализацията на облика на едно поколение е тъкмо тийнейджърството.

През късното тийнейджърство развиващият се индивид започва да си задава въпроса: Какво да правя с живота си? Това, разбира се, не означава, че е способен да даде ефективен отговор. По-скоро горният въпрос маркира факта, че индивидът започва да си прави план на живота, който е нещо подобно на идеен проект за бъдещо жизнено дело.

Отчитайки тези закономерности, добрият учител би подпомогнал протичането им чрез внимателно отношение към децата билингви, изпитващи затруднения с учебния материал в тази възраст.

Индивидуализацията и личностното самоутвърждаване на децата билингви протичат естествено, но ролята на учителя е важна в този процес по отношение на стимулирането на положителните елементи и създаването на благоприятна среда за преодоляване на възникналите проблеми. А безспорно постигането на добро владеене на българския език е силен фактор за  самочувствието на детето и оттам и за пълноценната му реализация.  

Да се работи с деца билингви е нелеко предизвикателство. За да постигне ДОИ, всеки отговорен учител е необходимо да познава и психолингвистичните особености на мисленето и изразяването на тези ученици. Компетентностите за възрастовите и физиологичните особености, както и за спецификата на културата, към която принадлежат билингвите, са също задължителни. Само тогава добрият професионалист би оценил слабостите и проблемите на учениците, които обучава, би могъл правилно да ръководи образователно-възпитателния процес.

  

ЛИТЕРАТУРА

  1. Арнаудов, Д. Методически основи на обучението по история и цивилизация. С., ЕТ „Палитра – Анко Русев”, 2009.
  2. Кючуков, Хр. Лингводидактически проблеми на обучението при ранен билингвизъм. С., 1997.